Как Тодор Живков спаси България от война?

         

Това не е поредната идеологическа глупост. Повярвайте! Готов съм да се обзаложа, че след като я прочетат най-малко 80 % от хората ще се съгласят с мен, тъй като за пръв път изминали събитията се представят и от психологична гледна точка. И затова тази статия ще предизвика и лични емоции, както и доста коментари, дискусии, противоречия, тъй като коренно променя поуките, възприемането, но най-вече наложилите се стереотипи в най-новата история на България.

       Най-напред трябва ясно да се осъзнае, че хората не само са различни като самостоятелни индивиди, но и отделните общности от хора понякога коренно се различават едни от други. Всички знаем за намиращи се на 5 км едно от друго села в България, но с манталитет, поведение, стереотипи, обичаи и дори езиков диалект понякога доста отличаващи се едно от друго. В глобален мащаб пък може да се даде пример с Кавказ, където на територия само от 300 хил. км2 живеят над 100 народи и общности, ползващи над 70 езика и наречия и то в повечето случаи съществено различни един от друг. Сред тях в исторически план, а и понастоящем има доста миролюбиви, търпеливи и спокойни народи, но и такива непримирими, храбри, войнствени и буйни като чеченците, които вече столетия наред непрекъснато създават сериозни проблеми на Русия и съседните държави.

      Така че на базата на генетически, исторически, социални,  географски, битови, културни, религиозни  и други предпоставки с времето се оформят отделни по-големи или по малки психологически различни общности от хора. При това те са динамични и с времето и с неравномерна скорост, но постоянно се променят.

      Такива бяха и обособилите се общности на българските турци в страната ни и по времето на социализма в началото на 80-те години. Като цяло доста еднакви, макар всяка да се характеризираше като съвкупност от различни личности. Все пак сред тях все повече и повече нарастваше делът на буйните, непримиримите, несъгласни със статуквото и готовите да се борят за сериозна промяна в живота им. Със сигурност чрез структурите на Държавна сигурност това става известно на Тодор Живков. И той се решава на пръв поглед на нещо твърде неправилно и погрешно- чрез промяна на имената на турското население в България да промени и манталитета и самоосъзнаването им като етническа общност. Системата се задейства. Силната репресираща държавна машина по онова време успява сравнително бързо да наложи повсеместното преименуване с български фамилии и собствени имена. Естествено това не минава без бунтове, брожения, атентати, със стълкновения и смъртни случаи и от страна на турците, така и от страна на работещите в държавните органи, включително и невинни жертви. Но като цяло процесът на преименуване успява и протестите биват почти напълно потушени. Ала напрежението остава като натегната пружина и е само въпрос на време кога напълно и още по-мощно ще се разпъне. Още повече че сред турските малцинства вече започват да се създават нелегални съпротивителни групи и организации. Кулминация на процеса достига през 1989 година, когато в протестите се включват над 40 000 души. И живковото ръководство се принуждава предсрочно да приложи новия закон за задграничните паспорти, либерализиращ пътуването зад граница. Чрез дипломатически ходове и обръщение по телевизията и радиото се приканва Турция да приеме бежанците. Огромна вълна на емигриращи български турци поема към южната ни съседка. Близо 400 хиляди души само за няколко месеца се преселват там. И в чисто психологически план това в основната си са тъкмо най-непримиримите със статуквото, най-смелите и решените за бунтове, най-отчаяните и готови винаги да предприемат истинска борба срещу властта, най-храбрите, авторитетните и способните да организират протести и да настояват за автономност. Всички те заминават за Турция. В страната ни остават по-тихите, приспособимите, миролюбивите, търпеливите и примиренчески настроени прослойки от тях, които и в наше време са сред най-честните, трудолюбиви, добронамерени и искрени хора в страната ни, носещи в себе си повече Общочовешки и Европейски ценности от всички останали общности в България като цяло.

        През последните 20 години отношението към Възродителния процес и Голямата екскурзия и в медиите и сред политическия елит, и сред обществото бе отрицателно, силно негативно и многократно осъждано. Но почти никой не си зададе въпроса какво щеше да е бъдещето на България, ако някое от тях те не се беше случило.  Нека разгледаме оставащите 3 варианта.

         Първо. Възродителния процес се извършва, но закона за либерализация на пътуванията в чужбина не се приема. Това щеше да е един от страшните сценарии за България. Още повече, че само няколко месеца по-късно дойде 10 ноември 1989 г. и премахването на Живков, след което вече държавната машина бе тотално отслабена. Живеещи в страната ни раздирана от политически и икономически протести, готовите и преди това за бунтове български турци със сигурност щяха да поискат автономия и със сигурност щяха да са готови с оръжия да я извоюват и бранят. Точно така както това протече в много от бившите съветски републики и в бивша Югославия. Войната щеше да е неизбежна. Най-смелите и храбрите сред турците ако бяха останали в страната ни нямаше как да не се възползват от слабостта на държавата и да не тръгнат на бунт увличайки и много от останалите след себе си. Още повече близостта на Турция и надеждата че тя ще им помогне щеше да им дава още по-голяма увереност и решимост. Сега дали след първите стълкновения Анкара щеше и военно да се намеси е трудно да се каже, но със сигурност нямаше да стои безучастна. Като се има из предвид и разтурянето на Варшавския договор през това време и раздираният от вътрешни катаклизми и промени разпадащ се Съветски съюз нека не изключваме и този вариант. 

      Второ.  Няма възродителен процес, но се либерализира пътуването в чужбина. Това щеше да е най-демократичния и правилен път за действие. Но в този случай Турция едва ли щеше да отвори границата си за този огромен емигрантския поток. Тя нямаше как да обвини българското правителство в потъпкването на личните права на хората и като всяка една държава щеше да се стреми да ограничи социално-икономическата имиграция. В такъв случай страната ни отново щяха да останат непримиримите сред турското население, и даже най-войнствените и смелите от тези напуснали преди това, при евентуални бунтове отново щяха да се върнат. Та нали и мюсюлманите в бившите югославски републики десетки години преди това имаха право да пътуват зад граница, но това изобщо не им попречи да се изправят срещу управляващата сръбска върхушка, когато почувстваха че държавата и отслабва и в крайна сметка да си създадат отделна независима такава. Дори чеченците въпреки огромната военна мощ на Русия през 90-те години успяха да получат независимост.

     Трети вариант. Няма възродителен процес, няма и пътуване зад граница. Този варианта е нещо средно между останалите, но и при него оставащите да живеят тук български турци безспорно щяха да провокират сериозни протести и размирици. Тодор Живков нямаше да предприеме смяна на имената, ако службите не му бяха докладвали, че още в началото на 80-те години сред малцинствата сериозно нараства броя на недоволните и желаещите промяна. При това трябвало да се има предвид и историческия опит на войните в миналото където най-голяма самоотверженост, храброст и смелост е била характерна и за иначе скромни и уравновесени в мирно време хора. И нека отново не забравяме че по-късно през 90-те години, и в Югославия и в бившия Съветски съюз без изключение, всички сериозни опити за автономия и независимост завършваха с успех.

     И така Възродителния процес всъщност в максимална степен открои най-непримиримите сред българските турци, а отварянето на границите по-късно им даде възможност да изразят протеста си, като веднага емигрират в южната ни съседка.

     И стана така че най-смелите, най-коравите и най-самоуверени български турци напуснаха България още по-времето на социализма. Когато репресиращата сила на държавата все още беше много силна и на тях не им бе дадена възможност да се противопоставят чрез въоръжени противоборство и бунтове. Същите тези хора, ако бяха останали в страната ни след Десети ноември, със сигурност щяха да предизвикат въоръжени конфликти и със сигурност събитията у нас щяха да бледнеят по жестокост и жертви спрямо бивша Югославия.

      През последните 20 години, с изключение на премиера Бойко Борисов всички основни политически партии в България и техните лидери перманентно осъждаха Тодор Живков и в частност Възродителния процес. Някои дори много хитро успяха неговите последици да си ги припишат като своя лична заслуга. Например Ахмед Доган за когото бяха направени филми, изписаха се десетки книги и хиляди статии възхваляващи го като пазител на етническия мир.

     Да предположим ръководителя на ДПС беше екстремистки настроена личност. С по-кротките, по-миролюбивите, и по-спокойните и по-нежелаещите промяна турци които си останаха у нас, не само той, ами преродени в наше време лидери като Кромуел, Гарибалди, Робиспиер и Линлкън, никой, никой нямаше да може да вдигне бунт. Както в примера даден с Кавказ, където наред с войнствените черкези, кабардинци и чеченци от столетия живеят и миролюбиви народи практически сами не встъпили и не предизвикали нито един конфликт.

      Главна основа на лидерските качества са психологическите умения да разбираш и усещаш народа си. Но процесите в една общност не винаги се движат в положително направление. Заслуга на Тодор Живков е че навреме почувства и осъзна промените настъпващи сред българските турци, реагира правилно и всъщност така впоследствие спаси България от граждански и етнически противоборства и политическо разделение.

       Безспорно Възродителния процес беше насилствен акт, но чрез тази болезнена хирургическата интервенция се диагностицира и по-късно се премахна тумора, който неизбежно в бъдеще щеше да предизвика сериозни бунтове, протести и въоръжени конфликти в страната ни. Все пак и най-лошия мир е за предпочитане пред най-добрата война.

                                                                                                                                                             инж. Минчо Красимиров Хаджиев

Войната в Босна

Чеченската война

Голямята екскурзия

В интернет пространството вече има предложение за математико- психологически метод, чрез който да се изследват, определят, сравняват и съпоставят различните общности от хора и дори предвижда поведението им. Напишете в търсачките „География на психологията” или натиснете тук.

Видяно: 8798 

      

                                                                                                                         

  Споделете във Facebook:

  

Share